По данни от вездесъщата вече Википедия, Стокхолмският синдром е психологическо явление, при което пленен или отвлечен човек се привързва към похитителя си и изпитва симпатия към него. Понякога се нарича погрешно Хелзински синдром, което финландците упорито отричат. Името на това психологическо състояние произлиза от събитията от 23ти до 27ми август 1973 в шведската столица Стокхолм. Четирима служители на кредитна банка в центъра на града са взети и държани 5 дни като заложници. След освобождаването похитените изненадващо проявяват добри чувства към похитителите и дори ги защитават.
Първо предположение - повечето служители на банката са били жени, а похитителите мъже. Най-вероятно силата на проявата на синдрома е правопропорционална на чара на похитителите и евентуално на някои други техни данни  и качества, които обикновенно остават скрити за съдебните следователи. Това ни подсеща за други шведски специалитети, несвързани с прочутата шведска маса.
Второто предположение е че и похитители и похитени са мъже. Като изключим евентуални сексуални отклонения, се предполага че в историята е замесен хладилника с бирата в кухнята на офиса, както и тесте карти скрити в чекмеджето на някой от служителите. Многото изпита бира и произтичащите от това уговорки за значителна сума от откупа, напълно обясняват привързаноста на похитените към загубилите на карти похитители след приключване на отвличането.
Има и по-редки случаи, в които похитителките са добре сложени жени, а похитените банкери -мускулести путьовци. Известно е, че голям процент от мъжете харесват доминантни жени поради отклонения в детството- властни майки или недоусуканост-недостатъчен досег с гърдата по време на кърмене, заради досаден брат близнак или баща кърмач. Само представата за жена с пистолет, облечена в черно и изпаряваща коктейл от алкохол и разнообразни феромони, би могла да накара всеки такъв всеотдаен банков служител да се превърне в мъркаща развалина, готова да разкрие и най-страшните банкови тайни. В реалната ситуация на един стандартен банков обир, адреналина и на двете участващи страни е сериозно повишен, тестсите са здраво прибрани в мъдницата, пенисът е сведен до минимум, а зърната на гърдите при жените са готови да прогорят сутиена, ако похитителките носят такъв. В тази напърчена ситуация, когато няколко милиона кеш сменят притежателя си в рамките на минути, се раждат чувства неподдаващи се на описание.                                                                                                                   
Интересно е, че съществува и антипод на Стокхолмския синдром, наречен „Лима синдром“, в който похитителите развиват симпатия към похитените. Получава името си през 1996 година, когато паравоенна група взема за заложници стотици хора по време на парти в японското посолство в Лима. В рамките на часове похитителите освободили повечето от жертвите, просто от съчувствие. Предполага се, че първите освободени са били няколко американски милиардери, които помолили да бъдат извинени, заради острия спад на Дау Джоунс. Последвали ги група колумбийски политици, които тръгнали с празни куфарчета, за да донесат откупа. Кратък генг-бенг спасил живота и на три плеймейтки. Сектата на пастор Свантесон се оттеглила за молитва в блудисткия храм към посолството и забравила да излезе оттам, а тази на Муун се заключила в стая с интернет достъп, с обяснението че няколко хиляди двойки чакат за сватба. От последните задържани като заложници били две жени-едната в напреднало раждане, а другата със счупен нокът, които по технически причини останали до последно на разпивка с похитителите. Японският посланник и жена му, като добри домакини изчакали и последният от гостите да си отиде преди да предложат прощално саке на похитителите и да си направят сепуко заради проваленото парти.